B2B Magazine

Интервю за списание de facto legal

Автор Васил Чобанов

Сега отново сте в екип, който предлага промени в АПК. Защо се това налага?

Нека да започнем така – фактически АПК се оказа може би най-добре направеният български кодекс, след като ЕК във всичките си доклади досега не е отправила нито една критика към него. Това ме кара да се чувствам удовлетворен, че бях един от четиримата докладчици на екипа, изготвил проекта за АПК. А той не само кодифицира уредена вече материя, но създаде изцяло нова нормативна база. Например преди АПК нямаше процедура за изпълнението на административните актове. Те се издаваха, но практически нямаше механизъм за изпълнение, когато актовете бяха в полза на граждани и организации. За първи път беше въведено едно революционно правило: в който клон на правото пораждат последици административните актове, по този ред ще се изпълняват и самите актове. Ако, например, последиците са гражданско-правни, те се изпълняват по реда на ГПК. Сега, след като са минали 10 години от създаването на първия административно-процесуален кодекс, вече се появяват слабости. Те вероятно не се забелязват веднага от външен наблюдател, но се усещат осезателно от хората, които се занимават с административно право. Да вземем, например, критерият за същественост на процесуалните нарушения при издаването на акта. Необходимостта от конкретна преценка дали нарушението се е отразило или е могло да се отрази върху съдържанието на акта доведе до противоречива съдебна практика, която клони към това, че на практика всички нарушения са несъществени. Съдът е задължен да изследва изцяло законосъобразността на акта, вкл. и по същество. След като установи как стоят нещата по същество, на съда не му е необходимо да преценява съществеността на процесуалните нарушения. Предложението ни е следното: ако съдията започва с проверка дали има съществено нарушение, кодексът му казва кои са съществените нарушения. А ако нарушението е съществено, той не си губи времето да изследва законосъобразността на акта в неговата цялост.

Съобщенията и призоваването са морално остарели и следва да бъдат уредени наново и из основи.

Много спорове предизвика увеличаването на съдебните такси. Отново ще чуем аргументите на противниците на вдигането на съдебните такси в административното правораздаване, защото така се слагала пречка пред правото на гражданина да спори с администрацията. Това сме го чували през годините…

Много ми е тъжно, че хора, които не са се занимавали с административно право, са готови да вдигат лозунги в защита на достъпа до правосъдие, да говорят, че се нарушават права на гражданите. А най-тъжно е, когато коментарите са от хора, които не са се занимавали с право – все едно аз да коментирам, например интегралните схеми в телевизора. За мен най-сериозното посегателство на правата гражданите е когато те получават незаконосъобразно и/или бавно правосъдие. Таксата за завеждането на делото, когато то е на последна инстанция, не е посегателство върху правата на гражданите. Нека да знаем, че освен фискалния ефект, държавната такса е една от основните фактически защити срещу неконтролируемото струпване на дела в последната съдебна инстанция. Понеже таксата е 10 лева за гражданите и 25 лева за организации, независимо дали си прав, има практически безконтролен достъп до правосъдие. Резултатът е задръстен Върховен съд, който няма време да уеднаквява практиката си. Гражданите получават противоречиви решения, което е възможно най-грубото посегателство срещу правата им. Добре е издаването на акта да е принципно безплатно. Добре е първата съдебна инстанция да е практически безплатна. Но е глупаво касационната инстанция да е също практически безплатна и всеки безконтролно да се жали, включително и държавните органи. Дори да е убеден, че не е прав. Увличайки се да говорим за правата на гражданите, ние забравяме, че те имат и задължения. Забравяме, че когато се дава приоритет на правата на обжалващите граждани, се засягат гражданите, за които административният акт или съдебното решение е благоприятно. Ами когато държавният орган може безконтролно да обжалва, дори да знае, че не е прав, това не засяга ли правата на гражданите? Когато някой не осъзнава тези взаимосвързани механизми, той елементарничи, говорейки само за правата на касационните жалбоподатели.

Вече има едно станало знаменателно дело от наследниците на Панагюрското съкровище, по който спор вече са се произнасяли всички върховни административни съдии. Това не е ли злоупотреба с право?

Безконтролният достъп до правосъдие винаги ще води до подобни практики. Хората трябва да разберат, че всяка държава по света си пази от претоварване върховните съдии, за да може от тях да се изисква задълбочена преценка на делата. Натоварените съдии ще се налага да протакат с месеци решаването на един спор. Не че нашето административно правораздаване е бавно. Но то е обемно – в малко държави се жалят толкова актове, колкото в България. А това забавя цялото държавно управление. Затова, въпреки че имаме много съдии, те са претоварени. А съдебните решения масово се жалят, защото няма ограничения, а практиката е толкова противоречива, че всеки се надява на успех.

Много коментари предизвика предложението за намаляване на тричленните състави на ВАС в едночленни, а на петчленните – в тричленни.

Това е едно от тези над 300 предложения за модернизация и олекотяване на административното правораздаване. Аргументите „срещу” са, че колкото повече съдии поставят подпис под едно решение, толкова по-добро било качеството на съдебния акт и толкова по-малки възможности за въздействие имало.

Всички знаят, че един върховен съдия сега пише и аргументира решението, а останалите съдии го подписват.

В интерес на истината, има и състави, където не е така, нека да бъдем точни, но това са изключенията. Ако съдиите в тричленните състави заедно гледаха делото, четяха го и се произнасяха, на тях просто нямаше да им стига времето да си гледат делата, които са им на доклад. А и когато един съдия няма време да прочете и осмисли делото, много често намесата му в решаването е вредна. Тричленният състав не е гаранция и срещу незаконосъобразно въздействие върху състава. Често това дава само повече възможности за достъп до състава. Интересното е, че критиките са само срещу предложението за еднолични състави по първоинстанционни дела във ВАС. Същите критики могат да се изложат и срещу едночленните състави в другите административни съдилища. Да ги направим и там съставите тричленни?

В другите държави върховните съдилища заседават в тричленни състави, защото се произнасят като касационна инстанция, а не защото са върховни съдилища. Нищо върховно няма в съд, който гледа дела на първа инстанция – той си е първоинстанционен съд. Тричленният състав е необходим само когато имаме касация, независимо дали става дума за долна или за горна съдебна инстанция. В измененията се предлага следното: когато се оспорва решение на колективен орган, делото да се разглежда от трима съдии и на първа инстанция. Другото, което предлагаме, е да се свали подсъдността по специалните закони на ниво обикновен административен съд. Ще остане само този спорен текст в Конституцията, където е казано, че ВАС ще разглежда като първа инстанция решения на министри и на Министерския съвет. Тези дела не са прекомерно много.

Тук идва и въпросът защо трябва върховният административен съд да заседава винаги пред публика, с адвокати, юрисконсулти и прокурор?

В други редица държави върховните съдилища се произнасят в закрити заседания, в които съдиите слушат съдийски становища, а не се прави повторение на една играна вече пиеса, с повтаряни вече факти. Хората по един спор в долните инстанции са разменили становища, назначили са и са задали въпроси към евентуални експерти, пледирали са, има протоколи, вече има и аудиозаписи.

Сега какво става на откритите заседания знаем…

Председателят на състава дава думата на едната страна и след като се чуят 20-тина приказки, съдиите започват да го гледат строго, защото нямат време да изгледат всички дела. Така се губи времето на всички – да се съберат и да повтарят едни и същи аргументи. Тези, които пътуват от провинцията, ангажират и адвокати и става една безумна загуба на време, от което не печели никой. Не знам дали загубата на време, разкарването и чакането пред залата не засяга правата на гражданите. Може би е редно правозащитниците да се замислят?

Все повече хора разбират смисъла на административното правосъдие, но нека се насочим и към онази сфера от правораздаването, която е най-критикувана в докладите по механизма за сътрудничество и оценка – наказателното правораздаване. Защо има толкова многобройни кръпки в Наказателния кодекс и докога ще се поддържа тази практика?

За мен толкова критикуваното наказателно право има един основен недостатък – за щяло и нещяло има предвидени наказания. Това практически означава, че всеки българин може да бъде осъден за нещо. Така се създава страх у хората, че за всяко действие може да се задейства прокуратурата. Не е добра за живеене държава, в която хората се страхуват. Не може да има толкова много престъпни състави, които да са формулирани по толкова общ начин. Смея да твърдя, че ние имаме една много добре формулирана обща част на Наказателния кодекс и калпаво написана специална част, за да могат хората, типично по социалистически, да се държат под контрол. Това е и мнението на много добри специалисти по Наказателно право. Писането на нов НК за мен означава поне половината текстове за престъпления да се махнат.

Като професор по административно право защо понякога се изказвате и по въпроси на наказателното право?

Много основателен въпрос. На първо място, аз редовно консултирам наказателно-правни казуси, които се отнасят до административно-правни въпроси – например престъпления по служба, обществени поръчки и др. Консултирам и наказателни дела, свързани с данъчни задължения, т.е. работя и с наказателно право. На второ място, преди да напиша нещо, което се отнася до наказателното право, винаги се консултирам подробно с добри специалисти в тази област. Освен това санкциите на голяма част от административните норми са именно в Наказателния кодекс. Това дава основание по нормите на НК да се изказват и специалисти в други клонове на правото, когато става въпрос за норми от тези клонове, чиято санкционна част е в НК. Давам за пример изборния процес. Сега в България се пада да провеждаме избори всяка година по веднъж. Всички актове на изборните комисии подлежат на съдебен контрол по АПК. Изправени сме пред типичен случай на свързване между административното и наказателното право. Когато има избори, това е празник на повечето роми. Преди двайсетина години тази немалобройна група изобщо не гласуваше. Когато беше референдумът за Белене, почти никой от тях не участва в изборния процес. А сега, когато има парламентарни или местни избори, половин милион се подреждат пред урните с купен глас. Така имаме една огромно изкривяване на изборните резултати. И законодателството, и правоохранителните ни органи са абсолютно безсилни това да бъде спряно. Има няколко десетки дребни риби с пробации и условни присъди. Сякаш дребните риби по своя собствена инициатива, за собствен кеф и със свои пари купуват гласове – голяма смехория. Затова няколко колеги си позволихме да предложим нещата да се променят. И целта въобще не е в повишаване на наказанието. Напротив – целта е да се даде възможност за отпадане на наказателната отговорност на дребните риби срещу доказване на противоправните действия на възложителите на едро за купуване на гласове. Но за да има стойност отпадането на наказанието, то трябва да е ефективно. Условното наказание или пробацията си е потупване по рамото и сега нито една дребна риби не издава едрите поръчители. Така масовите случаи ще приключват не с наказването на дребните нарушители, а с наказания за тези, който рушат конституционните основи на държавата. Дребната риба, както я нарекохме, трябва не просто да посочи кой му е поръчал, а и да е готов да участва в разрешени СРС-та за доказване вината на поръчителя на купения и корпоративния вот.

Подкрепял съм и тезата за декриминализиране на провокацията към подкуп. Това е принципен въпрос за противодействие на неправомерното поведение. Проблемите за евентуално използване на провокацията към подкуп са повече административни – правният режим на разрешението и прилагането на СРС-та е въпрос на съдебна администрация и административен контрол от Националното бюро за контрол на СРС.

Така стигаме и до провокацията към подкуп, метод добре познат в редица ефективни антикорупционни институции, но у нас все още е престъпление.

Това е добре известно като най-ефективния начин за борба с корупцията. Именно така в Щатите хората са се справили с ширещата се там масова корупция до началото на 70-те години на миналия век. ФБР, когато беше създадено начело с Джон Едгар Хувър (John Edgar Hoover), използва точно този подход. Не установихме да има друга държава от ЕС, в която да е криминализирана провокацията към подкуп, както е при нас. В други бивши държави от социалистическия лагер – например Русия, Украйна, Казахстан, Македония, Сърбия – го има този текст в наказателния закон. Така излиза, че България е изправена пред избор да бъде като тези държави извън ЕС или да бъде една по-модерна държава. Тук има още един важен за нас допълнителен аргумент. Съдът в Страсбург има ясно формулирано становище за условията, при които може да се осъществи провокация към подкуп, която да доведе до осъждане. Там е казано: трябва да е разрешена от съдия, провокацията не трябва да съдържа принуда, да има процесуален ред, при който да се извърши, да има контрол. Въпросът приключва, ако това действие се приравни на използването на специално разузнавателно средство – чрез агент под прикритие и като работи за събиране на безспорни доказателства. Отдавна у нас никой съдия не постановява присъда само на основата на голословни твърдения. Един мой познат се помайтапи, че ако бъде въведена провокацията към подкуп, ако не друго, то поне ще се спре безразборното взимане на подкупи от непознати.

Вашият екип е работил по сделката за раздържавяването на БТК, скоро част от акциите отново преминаха от едни ръце в други. Какво означава това?

След доста политически протакания продажбата на БТК през м. февруари 2004 г. беше при справедлива процедура. За да стане сделката с БТК, трябваше да спечелим 17 дела, вкл. да отменим решение на Министерски съвет. Иначе купувач щеше да бъде „Коч Холдинг” – на по-ниска цена. Царското правителство завърши тази сделка осем години след като правителството на Жан Виденов направи първия опит за приватизация на БТК. Сега можем да кажем, че вероятно държавата щеше да спечели повече, ако беше или приватизирала БТК в началото на 90-те години, или ако беше изчакала още 2-3 години след реалната приватизация. Но пък не се знаеше колко още щеше да бъде окрадено през тези години. Пост фактум е лесно да се говори. След това цената на компанията рязко скочи в резултат на купуването на дялове с компенсаторки – така тези, които имаха вътрешна информация, спечелиха. Стойността надмина два милиарда лв., в същото време компанията не беше управлявана по най-добрия начин и съответно влезе в доста голяма задлъжнялост и беше продадена неколкократно. Но появата на трети GSM оператор направи чудото на конкуренцията – при приватизацията България имаше най-високите цени за мобилни разговори, а сега има най-ниските в ЕС. Това спести милиарди левове на българските граждани и фирми. Хубавото в момента е, че БТК отново е работеща компания, и това, с което се гордеем, е, че след като се смениха шест собственика, ние, поне досега, продължаваме да сме адвокати на БТК. Пък и БТК няма основания да е недоволна – например, спечелихме й международните арбитражни дела, които водехме. За радост БТК съвсем не ни е единствената голяма сделка.

В кантората Ви и във фирмите Ви работят много хора. Какъв е основният Ви принцип на отношенията с тях?

В човешки план – много прост – като хора всички сме абсолютно равни. Като работодател за 25 години не съм си позволил да забавя заплатите дори с един ден.